В нашето общество през последните седмици се генерира поредната турболентност, касаеща законодателството, неговото тълкуване и прилагане и измененията.
Всичко тръгна от едно тълкувателно решение на ВКС, съгласно което (казано на „народен език“), ако те оправдаят, ама имаш незаконно придобито имущество, държавата не може да ти го вземе.
Това тълкувателно решение, на практика означава, че десетки дела за стотици милиони левове „изтичат в канала“. А собствениците на такова (незаконно придобито) имущество могат спокойно да си отдъхнат.
Законодателната власт взе незабавни мерки, като след като видя по какъв начин се тълкува законът от съда, предвиди изменения в този закон, така че да няма съмнения какво точно се има предвид.
Това предизвика бурна реакция в някои медийно-“обществени“ среди, които изпъстриха „фийда“ с реакции. Едни твърдяха, че се „връщаме“ в епохата на конфискациите след 1944, а други патетично нареждаха, че такова нещо не били учили в университета.
Тъй като няма изгледи тези емоции скоро да утихнат, предлагам моя прочит на право-социалната ситуация.
Започваме от правото (законите). То съществува, за да ни каже какво, как и кога да го правим. Т.е. създава някакъв ред, без който ще настъпи хаос.
Всяка правова държава е разделила властите на три: законодателна (Парламента), която пише законите; изпълнителна,  (като цяло и „най-грубо“ администрацията), която ги изпълнява (законите); съдебна (съдилищата), която преценява дали е нарушен законът и постановява какви да са последиците.
Дотук добре, само че … понякога се получава така, че не е много ясно какво точно пише в този или онзи закон. Тогава идва феноменът „тълкуване“. Тоест прави се опит да се разбере какво точно е имал предвид този, дето е писал правилата (закона). За да може законите да се разберат и прилагат правилно и еднакво, върховните съдилища в България правят така наречените „тълкувателни решения“. В тях съдът не пише закони, но тълкува това, което иска да кажат те. И тези тълкувателни решения стават задължителни за всички съдилища.
Този иначе добре работещ механизъм понякога дава отклонения. Възможно е да се получи така, че парламентът е приел закон за постигането на определени цели, но тълкувателните решения го „изписват“ по такъв начин, че не само че не можеш да познаеш, ами понякога стигаш до обратния на закона смисъл.
Та, да се върнем към болезнената обществена тема.
Целта на т. нар. „гражданска конфискация“ не е много сложна. Идеята е, че ако имаш имущество, на което не можеш да докажеш законния произход, се приема, че си го приел от незаконна дейност, включително престъпна (наркотици, оръжие, проституция, точене на ДДС и укриване на данъци и т.н.). И ако не можеш да докажеш законен произход, държавата ти го отнема. Както можете да си представите, огромната част от хората, на които им се налага да се сблъскат със закона, са такива, дето не вървят „под ръка“ със закона.
Хубаво, де, ама понякога се оказва, че прокурорът не успява да докаже вината на този или онзи и съдът го оправдава. Съответният човек не влиза в затвора, но остава възможност държавата да заведе дело, с което да му се отнеме  имущество, което не е придобито по законен начин. Именно този механизъм, популярен като „гражданска конфискация“ е един сериозен скок в битката срещу организираната престъпност. Този скок беше оценен и от Европейската комисия и е причина да бъде прекратен мониторинга върху България по няколко направления.
Само че … докато тълкуваше, Върховният касационен съд прецени, че вътре в закона пише, че ако наказателното производство приключи без присъда (т.а. ако някой, включително олигарх, бъде оправдан), държавата не може да му вземе имущество, което не е придобил „законно“.
Интересното е, че това решение се появи почти точно в същия момент, в който Европейския съюз каза, че има доверие на България именно защото има възможност незаконно забогателите да бъдат лишени от имуществото си.
И? Какво се получи?
След като парламентът установи, че съдът не тълкува закона така, както е бил неговият замисъл, бяха предприети мерки текстът да бъде изчистен и законът да се тълкува и прилага, без да има съмнения.
Това породи описаната по-горе настойчива истерия. Какво се крие зад нейните мотиви, може само да гадаем. Със сигурност има хора, които са искрени, но положително има и немалко, които или се страхуват за своето имущество (ако се наложи да доказват произхода му), или им е изгодно имуществото на хора, които са се обогатили по незнайни начини.
Една от най-звънките фрази, които се чуха по този повод, беше, репликата от името на 70 адвокати, че такова право, каквото Народното събрание създава, те не били учили. Като се абстрахираме от факта, че в България има около 14 000 адвоката (т.е. 70-те са около 0,5% от всички адвокати), не може да не си припомним и един друг момент от недалечното минало с „адвокатско“ съдържание.
Дълги години (направо десетилетия) беше прието, че съдът не приема за прекомерен хонорар, който е в трикратен размер на минималния. Добре, де, ама по едно време прокуратурата възропта срещу това разбиране и по нейно искане , Върховният административен съд прогласи за нищожен §2 от допълнителните разпоредби на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Обидният подход на държавното обвинение по този въпрос, както и озадачаващата за много адвокати логика на съда, предизвикаха реакцията на Висшия адвокатски съвет, който има правомощия да променя въпросната Наредба.
Тогава такива протести от страна на колеги нямаше, но и въпросът не беше натоварен със сегашния политически и икономически (да бъде защитено имуществото на тези, които не могат да докажат произхода му) заряд.
За да резюмираме, не сме изправени пред нищо кой знае колко драстично от правна/законодателна гледна точка. Проблемът в случая е, че политиката и частните интереси се намесват в правото, а медиите се използват като бухалки срещу него.
Затова, нека поемем въздух, да го изпуснем, и ако нямаме някакви специфични нужди от политическа, икономическа или социална изява, да не се напъваме да изнасилваме правото. А и да имаме такава, пак е по-добре да не се крием зад несъстоятелни, но добре звучащи декларации.