Като всеки адвокат, и аз поемам ангажименти извън града, в който живея и работя. И тъй като телепортацията все още не е напуснала „Седморката на Блейк„, за да посети нашето ежедневие, ми се налага да се придвижвам по един или друг начин, ползвайки личен или обществен транспорт (т.е. правейки разходи за път).
В чл. 78, ал. 1 от ГПК казва
„Заплатените от ищеца такси, РАЗНОСКИ по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.“
„Окрилен“ от тази формулировка, всеки път, когато ми се е наложило да защитавам нечии интереси извън Пловдив, правя точен и подробен списък на всичко, което е сторено като разход в рамките на производството и в изпълнение на чл. 80 ГПК (Страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция) го предоставям на вниманието на съда с искане да бъде присъдено, ако се окаже, че клиентът ми е прав. В този списък са и разноските за път.
Резултатът е, че осем от всеки десет съдебни състава не само, че не присъждат разноски, ами откровено са язвителни по темата. Честият аргумент „извън прокола“ е, „искайте си ги от клиента си“.
Аз действително съм ги поискал от клиента си (дето се вика, това е една от причините да се появя в съдебна зала), само че когато на клиента ми му се е наложило да си търси правата в съда, не виждам никаква логика той да остава „назад“ с тези пари. Тъй като те са разноски, направени във връзка с делото на основание на чл. 78, ал. 1 от ГПК трябва да се платят от този, дето е загубил делото.
Един от честите официални (неофициалните остават в нищото, в рамките на беседа, извън протокола) аргументи на  съда звучи горе-долу по следния начин:

Иначе казано, когато е ангажиран адвокат, на който му се налага да пътува, съдът възприема, че едва ли не участието на адвокат не е задължително (страната сама решавала дали да изпрати адвокат). Теза, която не издържа и елементарна критика. Очевидно е, че огромната част от хората нямат необходимата правна култура, за да защитят правата си сами. И именно затова те решават да потърсят квалифицирана помощ. Обратната теза е несъстоятелна. По-нататък, съдът (често) приема, че разноските за път са включени в хонорара на адвоката. Теза, която също е доста спорна. Очевидно е, че адвокатът бива ангажиран заради правните познания, които има. Т.е. ангажира се неговият интелект и познания, а не способността му да се придвижи от един град до друг. Тук не бива да се забравя, че понякога, не по вина на адвоката едно дело се отлага многократно (спомням си едно мое дело в Търново, по което се явявах 8 пъти и в крайна сметка хонорарът ми беше по-малък от разноските за път). Отделно от това, от всеки лев, който получи адвокатът трябваа да отдели между 20 и 30 стотинки за данъци и осигуровки. Т.е. ако пътните разноски са включени в хонорара, то излиза, че адвокатът бива двойно таксуван по отношение на тях. Един път ги налива в резервоара на колата и втори път плаща данъци и осигуровки върху това, дето е излетяло през ауспуха му.
За да изясним изцяло ситуацията, трябва да отбележим и факта, че когато по едно дело бъде ангажиран експерт (който също, както и адвоката влага умствен труд в делото), той получава освен възнаграждение за свършената работа, и разходите за път, когато му се е наложило да пътува. Като тези разходи се присъждат от съда. Накратко, излиза, че адвокатът е неравнопоставен в сравнение с експертите. Теза, която очевидно е несъстоятелна като житейска логика и сама по себе си прави несъстоятелна практиката на съда в този аспект.
Значителна част от клиентите ми, с които обсъждам въпроса (когато им обяснявам, че е вероятно да не им присъдят част от направените разходи), са силно озадачени, защото излиза, че те биват ощетени заради това, че някой друг (противната страна по делото) е нарушила закона.
Въпросът с разноските го повдигам не само по делата, по които се явявам, но и на всички семинари по граждански процес, на които ходя. Впечатление прави, че там лекторите (много от които практикуващи съдии) се съгласяват с аргументите ми на чисто житейско равнище, но … просто нямало как.
Тук е мястото да отбележа огорчението си, че когато на един семинар започнах дискусия с лектора и в крайна сметка той (макар и с очевидно неудоволствие) беше готов да се съгласи с мен, редица колеги адвокати, в името на това да генерират няколкосекундна симпатия на съдията от ВКС, започнаха да ми правят забележка. И … част от същите тези, „възмутени“ колеги после ме спираха да ме питат как си решавам проблема, защото запомнили, че съм го повдигнал и сега били в подобна хипотеза… Както и да е …
За мен лично отговорът на въпроса дали разноските за път трябва да се присъждат, е положителен. Освен законовия текст (който смятам, че при правилно тълкуване казва точно това) и очевидната житейска логика (а правото все пак съществува, за да регулира реалния, а не имагинерния живот), мога да посоча и друг аргумент.
В чл. 144, буква „б“ от Правилника на Съда на Европейския съюз изрично се казва, че се присъждат
„необходимите разходи, направени от страните за целите на производството, по-специално РАЗХОДИТЕ ЗА ПЪТ и престой и възнаграждението на представител, юридически съветник или адвокат“
Ясно съзнавам, че този Правилник не може да попадне в хипотезата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията и да намери пряко приложение. Но не бива да се забравя, че Съдът е една от основните институции на ЕС, част от който сме и ние. Както и че логиката, възведена в този Правилник, имплементира в себе си философията на развитите общества с капиталистическо – пазарно стопанство, каквото следва да е нашето.
Така че, намирам за уместно тези наши съдии, които срещат трудности да приложат описаното по-горе тълкувание на чл. 78, ал. 1 ГПК, в частта за разноските за път (а и престой), да прегледат цитирания текст от Правилника на Съда на ЕС, да си спомнят как охотно присъждат разноски за път на вещи лица и да се замислят дали пък адвокатите и те не попадат в тази хипотеза. Защото инак, остава да приемем, че нашата професия е с „повредени гени“, факт, от който започват да страдат и много съдии, когато решат да се присъединят към нас.
А може би е време и Висшият адвокатски съвет НАЙ-СЕТНЕ да спре да се занимава с въпроси, които са важни нему и да положи усилия за въпросите, които вълнуват масовия адвокат.
А дотогава, аз лично възнамерявам да продължават да водя битка за правото на логиката да съществува, т.е. да продължа да претендирам разноските за път, които клиентът ми се е принудил да плати, за да мога да го защитя.

Специално указвам на колегите, които имат навика да „блестят“ в съсловния живот със собственото величие на чуждата идеи, да се позовават, за да избегнем моята досада и взаимното неудобство.