„Адвокатът е независим орган на правораздаването“.
Горе-долу така се превежда член първи от германския закон за адвокатурата. В България, за съжаление, законодателят не е показал уважение към адвокатите с подобна формулировка. Но начинът, по който са го казали германците (които доказано знаят как да пишат закони), комбиниран с естеството на адвокатския „занаят“ си заслужава да поразсъждаваме по темата. Особено сега, когато за обществото ни е актуална темата за нужда от съдебната реформа.
За да говорим за реформа и да звучим сериозно, трябва да сме наясно какво се включва в понятието съдебна система, а след това да търсим какво, защо и как трябва да се промени.
Накратко, съдебната система е един огромен механизъм (а и организъм), който цели да помогне на обществото да получи справедливост, когато правата на неговите членове са нарушени.  Правилата, по които се получава справедливост, се наричат закони.
По-интересно е кои са хората, които се грижат всичко това да се случва.
Този, който решава делата, е съдията. Но освен съдии, има и други категории:
адвокати и прокурори (по наказателни дела);
адвокати и адвокати (по граждански дела).
Е, в рамките на дебатите за съдебната реформа чуваме множество анализи за съдиите и прокурорите. А за адвокатите? Чули/чели ли сте в анализите и коментарите някой да напише нещо за адвокатите.
Реално погледнато, в рамките на ефективната реализация на правораздаването участват много повече адвокати, отколкото съдии и прокурори. Само че анализаторите ги забравят. И причините за това биха могли да бъдат две:
- че адвокатите не са важни;
- че анализаторите не са разбрали, че всъщност адвокатите са изключително важни за правораздаването.
Струва ми се не само неуважително към моята професия, но и обидно към цялото общество да приема дори и за секунда първата теза.
Втората теза, която очевидно има достатъчно допирни точки с истината, обаче, е симптом за няколко проблема в нашето общество:
1. Че с публичен анализ на съдебната реформа се занимават хора, които явно не разбират достатъчно.
2. Че много медии дават трибуна на хора, които звучат атрактивно за сметка на ефективността. Т.е. че начина, по който работят редица медии е значителна част от проблема на нашето общество (да си припомним, че сме на 109-то място в класацията на „Репортери без граници“).

И за да завърша със съдебната реформа, като адвокат, който работи, ще посоча още два проблема, за които или нищо не се говори, или се споменават мимоходом.
1. (Зло)Вещите лица.
Шегата звучи забавно, но за съжаление в нея има голяма доза истина. Помните ли как едно вещо лице загуби едно тефтерче и по този повод едно дело „изтече в канала“. Случват се такива работи, за съжаление. Въпросът е защо се случват. И отговорът е, че защото тази част от съдебната система, която отговаря за тях, не работи. И загубеното тефтерче, макар и скандален момент, е само върха на айсберга. Ако знаете колко опропастени дела има за това, че вещите лица, отбиват номера в експертизите. Или пък проявяват нерагламентирана симпатия към някоя от страните. Всеки адвокат може да ви разкаже много тъжни истории за дела, в които справедливостта и правото са били обезглавени именно заради вещите лица
2. Преводачите.
Не е да не се случва в съдебно или досъдебно производство да има нужда от преводач. Няма да забравя как по едно дело, в което клиентът беше платил за преводач 100 лева, ми се налагаше да подсказвам, за да може все пак да се случи някакъв превод. Добре, че и съдията и другата страна знаеха английски, че да си свършим работата. И докато това беше комично, в досъдебното производство работата с преводачите е направо трагична. Системата няма достатъчно средства за заплащане на преводите. В резултат от това много от фирмите за преводи отказват да изпращат свои преводачи, като бъдат потърсени, защото не се знае кога ще си получат парите и какъв процент от сумата ще им уважат. Това принуждава да се работи с преводачи, каквито има на разположение, а значителна част от тях не са на нужното ниво. Сами се досещате как влияе това на качеството на правораздаване.

Изводът от всичко това е, че нужда от промяна има, но тези, дето говорят за промяна нямат идея (или желание) как да бъде осъществена ефективно. Изводът е и, че обществото ни е инфектирано от мненията на полуспециалисти и квазиспециалисти, което допълнително забавя оздравителния процес.